Шеф Виктор Ангелов-Педанта: Мразя лигавщини, 20 години чаках жена си, мога да направя готвач и от таксиметров шофьор

Ако вече сте успели да гледате поне един от епизодите на предаването „Мастър шеф България“, няма как да не сте си дали сметка, че е голяма по мащабите си продукция. Снима се на пространство от 1000 кв. м, броят на камерите понякога достига 15, за заснемане на ястията се използва камера робот, за предаването работят близо сто души. Неслучайно Виктор Ангелов е избран да оглави журито на амбициозния проект. Дълго време той е приготвял специалитетите в „Шератон“ във Франкфурт. През 2001 г. започва в „Шератон“ в София като шеф по сосовете, после става главен готвач. През 2006 г. основава собствен ресторант, който до момента е трикратен носител на наградата „Ресторант на годината“. Наричат го Педанта и сигурно има защо, имайки предвид, че в колата си има музика за слънце и такава за дъжд. Времето му винаги е дефицит, затова разговаряме бързо, стегнато и енергично. Точно каквито трябва да са и темповете в един истински ресторант..Ето какво каза шеф Ангелов пред вестник Преса .

- Викторе, имахте ли сценична треска преди снимките на първото предаване?

- Не съм се притеснявал нито за миг, защото имам над десет телевизионни предавания с Иван Звездев отпреди години, с Ути Бъчваров също сме правили няколко неща, така че камерата не беше нещо ново за мен. А и ние вършим нещо, което е безкрайно естествено за нас. Ако ме бяха накарали да коментирам картини, сигурно щях да съм притеснен.

- Разкажете нещо от зад кулисите, което зрителите не могат да видят.

- Интересно е, че имахме напрежение в стаята на журито по отношение на пушенето на цигари. Аз съм тотален въздържател, а един от нас пуши през минута. В крайна сметка намерихме компромисен вариант, даже преди няколко дена донесох на Пепи (Петър Михалчев - другия член на журито - б.а.) цигари, за да сплотим колектива. Другото е, че често имаме разминавания в мненията, но те са много аргументирани. И винаги с лекота успяваме да вземем крайното решение.

- Вярно ли е, че вашият баща ви е насочил към тази професия?

- Да. Аз като повечето деца в България след осми клас нямах конкретна идея какво точно искам да се случи с живота ми. Винаги съм се увличал по автомобили, но не ме приеха това, което искам, което беше добре дошло за баща ми. Той изначално искаше да се занимавам с готвене. Имаше вътрешно усещане за мен. Съответно аз по онова време, тъй като техникумът беше за готвачи и сервитьори,

исках да съм сервитьор

Исках да изкарвам пари! Представях си, че сервитьо­рът е голям тарикат, винаги добре облечен, изгладен, което в представите ми беше страхотно. И тогава пак баща ми каза, че това ще стане само през трупа му и че няма как да уча четири години за професия, която мога да имам с тримесечен курс. Всъщност може би около три-четири години, след като вече готвех, взех решението, че ще ставам готвач. Едва в Германия се осъзнах и реших, че ще продължавам развитието си в тази посока.

- Къде беше първата ви работа?

- Първото място, където професионално съм се занимавал с готвене, беше казармата. Аз влязох в едно поделение в Симеоновград с 1300 души, което беше огромно за времето си. Бяхме голям отбор готвачи и всеки имаше своите функции. Озовах се в кухня с 300-литрови казани, бяха като гигантски джакузита. Работех по рецепти, в които се изреждаха по 20 кг яйца и 30 кг ориз. Готвехме боб, мусака, меса, гювечи, кебапи - щателна, питателна храна. Много неща научих там, като например как се готвят огромни количества с перфектен вкус, но тогава и продуктите бяха страхотни.

Това бяха богатите години на армията и аз непрекъснато крадях храна, която носех на по-старите войници, за да не ни тормозят. Един ден обаче дойде старшината и ми каза: „Ти си ненормален! Всички крадат, ама ти се оля.“ Аз, естествено, изтръпнах от страх. Но в момента, в който отидох в спалното помещение, уплашен и отзован от кухнята, от благодарност, че съм им носил храна старите войници ме изравниха по статут с тях със сваляне на колан. На казармен език това е лаф - „сваляне на колан“ означава, че можеш да носиш панталоните си малко по-смъкнати надолу като старо куче, а не запасани високо като новобранец. И ми стана много приятно (усмивка).

- Имали ли сте гафове в кухнята?

- Спомням си един случай, пак бях в казармата и имаше организиран обяд, на който трябваше да сервирам на началниците на поделението. Тогава излях една бира във врата на съпругата на единия от тях. Представете си табла с осем бири. В един момент едната се килва на таблата и почва да тече, а аз с другата ръка наливам друга бира. И както наливам в чашата, така виждам как от падналата бутилка тече във врата на жената. А тя, както стоеше на стола, изведнъж тръгна да се смалява, смалява, смалява, да отива надолу... Всички ме гледат, но аз нищо не мога да направя, защото наливам. Изчервих се, не знам как не припаднах, но това не е гаф в кухнята, това е... житейски виц.

- Кои са били най-големите ви изпитания до момента?

- Първите ми месеци в Германия. Тотално не разпознавах техники и продукти. В комбинация със слабите ми познания за езика смятайте за какъв кошмар ставаше

въпрос. Но

вярвах в себе си

единствените ми притеснения бяха свързани с това дали ще ми дадат достатъчно време, за да вляза в ритъма, който трябваше да покажа. Моят инкубационен период беше шест месеца. Слава богу, изтърпяха ме. И три години по-късно се разделихме със сълзи на очи. Но това беше морален урок за мен, защото в Германия ми показаха как човек трябва да има търпение, да дава шанс и да обучава. Там видях, че кадри си създаваш сам. Колегите обичат да се оплакват, че няма свестни готвачи - ами направи си. Неведнъж съм казвал и че от таксиметров шофьор мога да направя готвач.

- Защо, след като сте имали успехи в чужбина, се върнахте у нас?

- Заради жената, която обичам и която в момента ми е съпруга (усмивка). Повече от двайсет години я преследвах и тя най-накрая кандиса. Познаваме се още от ученици, аз дълго време бях влюбен в нея, но тя просто ме харесваше и най-накрая си намери друг, който да стане половинка в живота Ӝ. Аз, разбира се, го приех. Когато обичаш истински, трябва да може да приемаш и такива ситуации. Без да злорадствам, на нея с този човек нещата не Ӝ се получиха. Но аз през цялото време

не спирах да бъда до нея, макар

и безгласно

Сега жена ми казва: „Родени сме един за друг.“ Тези неща се усещат. Тя винаги е чувствала близостта ми, дори и да съм бил на 2000 км. И ето че сега сме семейство с три деца.

- Вие имате собствен ресторант. Кажете, стигат ли 100 000 лв., за да си откриеш такъв?

- Да се осъществи кулинарна идея, са напълно достатъчни, за хубав ресторант - не!

- Наричат ви Педанта. Кое на пръв поглед безобидно нещо е в състояние да ви вбеси?

- Лоша лична хигиена, чистотата по време на работа, отношението към продуктите, отношението към колегите, самоотношението. Човек трябва да осъзнава какъв ангажимент е поел, влизайки в кухня! Това не е като в телевизиите - ако нещо не се получи, ще го снимаме отново. Вие сядате на масата, поръчвате си пържола, аз трябва да ви я дам след седем-осем минути. Ако е кофти, вие няма да дойдете пак в ресторанта ми. И да ви се извинявам, няма да ме препоръчате на никого, нали? В тази професия нямаш право на грешка.

- Имате ли качество в характера, което не одобрявате?

- Много съм сприхав, но пък умея да се извинявам, и то по подобаващ начин. Тоест, ако ви се разкрещя пред всички, пред всички и ще ви се извиня, няма да ви дръпна тайничко настрани, за да ви кажа, че съжалявам.

- Къде е най-странното място, на което сте готвил?

- На плажа. Трябваше да се погрижим за кетъринга на една резиденция на морето. Гостите бяха 40-те шефове на офиси на фирма за продукти за коса. Със самолети транспортирахме продуктите за събитието и готвихме там. Мога да ви кажа и коя е най-странната задача, която съм получавал. Имахме един много креативен генерален директор, който искаше тематични менюта в цвят. Примерно днес иска всичко да е в бяло, утре в зелено, вдругиден всичко да е червено. Многокомпоментни ястия в един цвят. Между другото имаме такова предизвикателство и в предаването.

- На кои известни личности можете да се похвалите, че сте готвили?

- Готвил съм за известни личности, но не мога да се изтъкна с това. Готвил съм за Бил Клинтън - ами, голяма работа. Той идва, има протоколчик, казва ти какво ще се яде, ти се подготвяш, няма нищо специално. Изобщо в професионалното готвене за мен няма романтика. Такава има, когато приготвяш нещо за семейството или приятелите си. В ресторанта всичко е предварително зададено като темпо, продукти и меню.

- Кой готви във вас?

- Когато съм си вкъщи и когато идват гости, готвя аз, през останалото време жена ми. Един готвач, който има собствен ресторант, отива в осем сутринта на работа и се прибира най-рано в 12 вечерта, няма много възможност да приготвя храната и вкъщи.

- Някое от децата наследило ли е вашите умения?

- Аз смятам, че всеки носи такива възможности в себе си, въпросът е кой кога ги развива и дали въобще го прави. Ние имаме три деца. Баткото е на 21 и учи „Мениджмънт на сигурността“ в Германия, каката е на 19 и учи в Холандия „Хотелиерство и ресторантьорство“, а с най-малката принцеса, която е на пет години и половина, готвим редовно. Много обича да бърка, да реже покрай мен, да се върти около кухнята. Заедно правим паста, меси хляб, пица. И то без да я карам! Нито веднъж не съм Ӝ казал: „Ела, тати, да направим нещо.“ Това е усещане, пак ви казвам. При някои хора се проявява по-рано, при други по-късно, при трети никога. Но вярвам че всеки носи в себе си отношението към храната. Познавам само един човек, който ми е казвал: „Ако имаше хапче, което да ми доставя всички необходими вещества, нямаше да ям.“ Работохолик, но в друга област.

- Строг баща ли сте?

- Да речем, че съм германски възпитаник и това е очертало много страни в характера ми. Ненавиждам лигавщини. Когато някой иска нещо, казва какво иска, когато някой не иска нещо, казва защо не го иска. По важните теми трябва да се разговаря, а не да ми се правят физиономии, че не се досещам на кого какво му е в главата. Сядаме и говорим.

- Намирате ли време за любимите си автомобили?

- Намирам. Смятам, че всеки мъж трябва да има хоби, което е различно от професията му. Хубаво е да има възможност за бягство на душата. Аз първо си намирам автомобили, после си ги правя, а накрая си ги регистрирам и си ги карам. Ходя да ги търся по всякакви места, на които вие не бихте отишли дори и по светло. Първата кола, която открих, беше под един мост на метрото, без регистрационен номер, тотално захвърлена. Човекът с репатрака дори ме попита за скрап ли смятам да я давам. Година и половина по-късно стана неузнаваема. Сега имам шест автомобила в гаражите. Това са гаражни съкровища, ако трябва да съм честен, защото навъртат между 200 и 500 км годишно. Скъпо хоби е, затова засега ще се спра. Но

обичам да възстановявам стари вещи

Имам няколко колелета балканчета, които сега предстои да бъдат възстановени. Това са велосипедите на моето детство. Имаше едни ламаринени моксвичи навремето, такъв възстанових. Имам чисто нови ски, които са на 50 години и никога не са карани. Имам колело триколка, каквото съм карал като дете. Разполагам с всякакви подобни вещи в блестящо състояние, но от онези времена. Носят ми романтично усещане и едновременно с това ме зареждат.

- А как се увлякохте и по голфа?

- Силно казано увлякъл, но смятам да му дам малко повече от личното си време, защото този спорт го изисква. Имам приятел, който ми е страхотно вдъхновение. Той за година и половина от началото на голф кариерата си започна да печели първи медали и златни купи и смятам да му бъда достойна компания на игрището. Но трябва да си много спокоен и това е предизвикателството за мен. Всъщност при голфа играеш сам срещу себе си. Всичко е въпрос на емоция. Който умее да я контролира и да отделя време за игра, той е победител. Просто привидно има други конкуренти.

- Имате ли човек, който буди възхищение у вас?

- Много хора будят възхищение у мен. Екипът на предаването всеки ден го прави, защото се старае много, обгрижват ни като малки деца. Очаровам се от жена ми, която ме търпи всеки ден, прибирайки се изморен и кисел. Очаровам се от дъщеря ми, която е изтърпявала мои избухвания в ситуации, в които едно дете не би трябвало да вижда баща си. Благодарен и очарован съм от колегите си, които намират сили всеки ден да са 100% в ресторанта. Аз, колкото и да не ми личи, съм човек, който обича да се очарова от останалите, и колкото по-рядко се случва, толкова повече ценя тези неща. И ще ви кажа нещо, за вас, дори плача на филми!