Проф. Каприев: Грях е, че подминаваме добрите хора

Георги Каприев е роден през 1960 г. в Бургас. Завършил е философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специализирал е в Кьолн и Париж. Гост-професор в Кьолнския университет 2005-2006 г. Лектор в университетите на Амстердам, Бари, Берлин, Бохум, Вюрцбург, Карлсруе, Кьолн, Лече, Мюнстер, Хановер, Цюрих. Преподавател в Алма матер. Автор на 17 книги. Главен редактор на philosophia.bg. Съиздател на „Архив за средновековна философия и култура“, Bibliotheca christiana и „Християнство и култура“. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

 

- Проф. Каприев, изчели сте Библията, която баба ви геройски изпросила от църквата, още като ученик в немската гимназия в Бургас. Какво ви донесе това първо познание?

 

- Моето навлизане в християнството и утвърждаване във вярата стана бавно и постепенно, което е характерно за мнозина от моето поколение. След първия прочит на Библията бях възторжен. Това беше моята решаваща стъпка към вярата, не че след първия нямаше и други прочити.

 

Разбира се, че важни бяха и бабите, защото и двете ми баби бяха дълбоко религиозни жени. Ненатрапчивият начин, по който ме водеха към истината на християнството, сигурно е оказал не по-малко влияние.

 

- Доколко се върна вярата на българите през така наречения преход?

 

- Вярата е лична работа. Има завръщане към православната религиозност. Хората, особено в началото на 90-те, се обърнаха към църквата, към православието, към християнството с надежда, че след едни самокомпрометирали се ценности, тя е в състояние да има даде ценностна система. Да, християнството е в състояние да им я даде, но нашата църква не се оказа на нивото си. По тази причина имаше оттегляне, разочарование, което показва, че пълненето на храмовете не е било докрай верски мотивирано.

 

Въпреки това в България се създаде нещо, което не сме имали никога. Не сме го имали и преди комунизма – група от интелектуалци, интелектуален слой, самоопределящ се като християнски. Има и един феномен, който моят колега Калин Янакиев отчетливо артикулира: че ако традиционно се смяташе, че крепител на християнството е селото, то сега християнството е силно в по-големите градове.

 

Да, има позитивно движение, но ако то бе масово, това щеше да е симптом за тежко социално заболяване. Християнството е елитарна позиция. Фактът, че отиването към него е в премерени граници, показва, че социалният организъм не е смъртно болен.

 

- Революционният устрем, с която и светски лица и владици, се втурнаха да преустройстват православната църква през 90-те, има ли отношение върху номиналното християнство на българите или корените за това явление са по-дълбоки?

 

- Революционният устрем оказа влияние, но и номиналното християнство беше причина за този устрем. През 90-те години църквата не бе готова да бъде църква.

Новата българска църква се подготвя от църковно-народен събор, свикан през 1870 г. На него можете да видите калимавки, но повече ще видите фесове, тоест светски лица. Там се събира голяма част от българския интелектуален елит, който тогава е и политически. Решението за обявяването на Екзархата, което става десет години по-късно, е политическо. Това е опит да се създаде държава без да се обявява държава. Опит за създаване на държавно-политическа структура в рамките на друга държавна-политическа структура, каквато е империята. Да признаем, опитът е успешен. Тъй като църквата е зачената в политически акт, тя със спокойствие приема схизмата през 1872 г., със спокойствие през 1879 г. българският парламент и църквата не вземат решение тя да се оттегли от земите извън българските граници, да приберат Екзархата в София. По тази причина ние нямаме общение с останалите православни църкви и едва между 1945-а и 1953-а българската църква получава автономия. През 1953 г. е избран и български патриарх.

 

Тоест църквата от създаването си до автокефалията е в схизма и е зависима от държавата, а по време на комунизма бе тотално обвързана с държавата, макар че имаше формална самостоятелност. В целия този период нашата църква е държавно-политически инструмент. И в началото на 90-те тя реагира като бурма от държавно-политическата машина. Тази машина се разцепи, какво очаквате от църквата? Фактът, че за последните 10-15 години тя почти успя да стане църква, е огромен напредък на Българската православна църква! В нея вървят оздравителни процеси, тя все повече започва да си гледа църковните работи. Църквата е консервативна машина, затова там промените не могат и не трябва да стават бързо.

 

- От християнството вие извеждате определението за добрия човек. Казвате, че има един човек, който се е родил, за да спаси човечеството. Че не можем да бъдем като него, но можем да го следваме. Че добрият човек е този, който прави човеците човеци. Има ли познание у нас за тази иначе проста истина? И къде виждате добрите хора?

 

- Няма книжно познание за добрите хора. Добротата идва не от книгите, а от ядрото на човека, от човечността му.

 

И разбира се, че има добри човеци. Аз съм заобиколен от добри хора. Стъпките напред са невъзможни без помощта им. Добрият човек не бие тъпана за своята доброта. Той дори обикновено не усеща, че е добър, защото това идва отвътре. Усеща сигурно умора, но не чака благодарност и не се бие в гърдите за медал. Други се бият за медали.

 

Грях на нашата култура е, че ние подминаваме добрите хора. А българинът не е нито по-добър, нито по-лош от останалите, той е малко по-индивидуалистичен като всеки балкански човек, малко по-егоистичен и малко по-оцеляващ.

 

- Намирате ли позитивен нюанс в българското оцеляване?

 

- Препоръчвам на всеки оптимист на тема оцеляване да прочете главата „Оцеляващият човек“ на Елиас Канети в „Маса и власт“. За да разбере, че това е най-деформиращото човека състояние. Оцеляването води до тотален егоизъм, до разпад на реалните човешки контакти. Ние твърде дълго оцеляваме. Най-оптимистично казано, оцеляваме от 40-те години на XX век насам. Това са няколко поколения. Може би затова добротата не е масово явление, но в никакъв случай не бива да се твърди, че тя отсъства. Има я.

 

- Споменаваме прехода, но вие отказвате да наричате нашето време преход. Защо?

 

- Защото няма 25-годишен преход в историята.

 

- А защо го наричаме преход?

 

- Въпросът е защо политиците го наричат преход, а ние повтаряме след тях. Така е изгодно. Бездарието си наричаме преход. Когато внушаваш на българите, че са в преход, ти използваш случая да работиш ситуативно и да се облагодетелстваш от тези ситуации. Крадците наричат времето преход. Всъщност ние сме в една клептократическа система. Лоша е, но е система и тя трябва да бъде променяна, а не да очакваме тя спонтанно да се усъвършенства към добро, както ни се внушава с думата преход.

 

- На първия свободен митинг след промяната, на 18 ноември 1989 г., Блага Димитрова сравни случващото се с Българския Великден. Как приемате това сравнение днес, четвърт век по-късно?

 

- Блага Димитрова имаше такива гениални хрумвания, че те няма как да са премислени. Те са резултат на нейната страховита писателска интуиция. Българският Великден през 1860-а е политическа акция, целяща промяна без промяна. Българите се самозаявяват, без да имат претенциите за нещо повече. Извинявайте, но както процесите в БКП, така и сред бъдещата опозиция бяха точно това - да се променяме, без да въвеждаме промени. През декември 1989 г. лидерът на възникващата опозиция д-р Желю Желев твърдеше от телевизионния екран, че СДС не се бори за власт.

 

- Но бързо се преориентира.

 

- Да, защото процесите се движеха бързо в цяла Европа. Два месеца по-късно д-р Желев вече каза, че СДС се бори за власт, не за купата на Съветската армия. Така че Блага Димитрова е била права на първия митинг. Случаите от 1860 г. и от 1989 г. са идентични не като съдържание, а като форма. Малко нахъсани отвътре, малко подпомогнати от централната власт. Османската власт не е била недоволна от решението на българите за самостоятелна българска църква, даже ги е стимулирала. Решението е било насочено срещу Константинополската църква, не срещу султана.

 

- Като се връщате към Римската империя, Византия, султана, СССР, вие казвате, че „българските елити винаги са се чувствали освободени от отговорност в макрополитически план и са се отдавали на неща, далеч по-приятни и изгодни“. След като имахте това познание, изненада ли ви егоизмът на елита по време на прехода?

 

- Ничий егоизъм не ме изненада. Много съм внимателен към употребата на думата „елит“ в нашата култура. Тя не е балканско производство, а е продукт на западноевропейската култура. Там още през Средновековието обществото е успяло да формира усет за социални нива. Там има йерархии, по които се качваш бавно. Има критерии и гаранти за нивото, до което си стигнал. Те показват, че не си дошъл изневиделица, не си довтасал ей така. Тъй като българската средновековна култура е белязана от Византия, ние нямаме родова или друга йерархия освен административната. Тя дава нобилитет, а когато те ометат от съответното административно ниво - край с нобилитета. Няма традиция, приемственост, наследственост. Като добавите схващането за индивидуализма като висша социална свобода, което е византийски възглед, какво искаме? Какъв елит? Кой е авторитет у нас? Никой!

 

- Ваши са и думите, че след падането на комунистическия режим българските правителства и техните поданици масово замечтаха да „опериферят“ САЩ. Тоест пак да има империя, в чиято периферия да живеем. Българската позиция в руско-украинската криза може ли да бъде обяснена с тази мечта? Правя уточнението, че позицията ни не е единна, май ястребските послания по-ясно се чуват.

 

- Чуват се, защото са по-шумни. Другите, които казват „дайте да оставим НАТО и ЕС и да прегърнем руската империя“, също са кресливи. Ние сме член на ЕС и на НАТО и нека бъдем любезни да изпълняваме колективните решения на тези общности. Това е правилен път. Друг е въпросът, че България е обвързана с Русия вече 200 години. Когато на Запад ме карат да обяснявам каква е разликата в отношението към Русия на българите и на другите бивши източноевропейски страни, казвам: Ние не мразим руснаците априорно, няма омраза заради омразата. Други страни - Полша, Чехия - имат исторически поводи за колективна омраза.

 

Новата българската култура е формирана под мощно западноевропейско и руско влияние. Скъсването със знанието на руски език и с познаването на руската култура е огромен дефицит за нашата съвременна култура.Моят покоен баща, който беше ярък антикомунист, казваше: „Внимавайте, комунизмът идва и си отива, царизмът също, но културата остава.” Достоевски е Достоевски и не се влияе от Путин.

 

А ние се интересуваме от Путин, това е проблемът. Интересуват се и така наречените русофили, и така наречените русофоби. Когато мен ме карат да се определя по тази линия, казвам: „Извинявайте, аз съм българофил.“ Аз обичам България и мога да различа политическото и културното. Обичам да цитирам Йосиф Бродски, който през 70-те години предрече, че идва времето, когато в енциклопедиите срещу „Брежнев“ ще пише „дребен диктатор от епохата Солженицин“. И това време дойде.

 

- Но когато има една империя, независимо коя, нашият елит се самоосвобождава от отговорност. Удобна ли е тази поза?

 

- У нас масово наричат „елит“ група безобразници - политически, икономически, артистични, безобразници от всякакъв характер. Това са еднодневки, известни главно с това, че са известни и че случайно шайбата ги е завъртяла на някаква позиция, после ги развъртява. Нашият самоизмислен елит е от хора, които имат своите 15 минути слава и гледат да приберат, каквото могат, за тези 15 минути.

 

В България обаче има друг елит, който е подземен доброволно. Той не държи на масова известност. Елит, който е отново артистичен, академичен, икономически и прочее, който създава традиции, произвежда качествени продукти. Но, забележете, нямаме политически елит в сянка. Защото нашата политически система, която се изгради след 1989 г., успя така добре да се подреди, че реално не допуска алтернативно политическо поведение освен това, което имаме на терена.

 

Имаше хора талантливи, мислещи за обществото, способни, амбициозни, които се опитаха да правят политическа кариера, някои стигнаха до високи нива, и самите политически партии – тук цветовете нямат значение – ги катапултираха. Къде насилствено, къде те се оттеглиха доброволно, осъзнавайки пълната безсмислица на това, което вършат.

 

- Въпреки историческата обремененост все пак бихме ли могли да култивираме отговорен елит и как?

 

- Не се култивира елит. Елитарният човек се самоизгражда и когато набере потенциал, той може да стане общностно важен и ценен. Сигурно е хубаво да има образователни институции за елитарност, но не бива да се надценява тяхната роля.

 

- Учи ли християнството на солидарност и защо у нас тя липсва?

 

- Християнството ни учи да не мразим човека, а да мразим греха. Това е основата на всяка солидарност.

 

Когато Христос говори за основните християнски заповеди, той казва: „Възлюби ближния си като себе си.“ Ние себе си не обичаме. Ако християнството ви направи да обичате себе си, вие ще обичате и другите. Това не става с учене, а с жизнена практика.

 

- Наскоро по повод на едно изследване, че всеки пети не е прочел и една книга, писателят Захари Карабашлиев каза нещо запомнящо се: не е важно кой не чете, а какво правят тези, които четат. Наистина какво?

 

- Каквото могат. Ако някой си мисли, че средният немски тиквеник чете повече от средния български тиквеник, той се заблуждава. Въпросът е, че нечетящият немски тип има доверие в своите четящи авторитети. Когато се произнесе Хабермас, тиквеникът започва да мисли в тази посока. Българският сяда и пише в социалните мрежи: „Ти ли ще ми кажеш на мене?!“ И край. Затова някои четящи българи са по-егоистични, други пък печелят от изразено черногледство.

 

- Отчаян ли е интелектуалният елит, тук говорим и за университетски?

 

- Реализацията само в България е кахърна работа, защото българите са малко. Културата на българския език не може да произведе критична маса, която да усвои продуктивно направеното и да отдаде нужното признание. Няма количество, което да произведе качество, казано по Хегел. Сред интелектуалците, които по необходимост се реализират на български – поети, актьори, историци на българската литература, има масово отчаяние. Недоволство, че продуктът им отива напразно. Сред интелектуалците, които се реализират и на друг език, мрънкащите са по-малко.

 

- И друга липса в българското общество забелязвате вие - липсата на бунтари. Защо отсъства автентичният протестиращ? Дали емиграцията и изолацията също са форма на бунтарство?

 

- Има едно много точно наблюдение на писателя Георги Господинов, според когото след десетилетия на кризи ние нямаме усета за нормалност. Ако ни пуснат тока, ще ни спрат бананите. След „хубавите“ десетилетия на кризи пред масовия мислещ човек излиза въпросът: Да се боря в името на какво? На същото? На друга криза? Няма мотив, няма я нормата на това, което още Аристотел нарича „общо благо“, за да бъдеш действителен социален бунтар.

 

Тези, които се опитват да бъдат критични, лишени от мотива за общото благо, предлагат варианти, които ме плашат. Единият е да емигрирам и после да се върна да оправям нещата. Моля ви се, успелите на Запад владеят механизмите на друга културна и социална структура, но са доста безпомощни пред българските.

Другото било, видите ли, да направите героичен жест. Като самозапалване. При цялото ми съчувствие към жертвите на такива актове подобен героичен жест е непродуктивен. Той е еднократен. От какви натрупвания идва? И какво следва от него? Малко или направо нищо.

 

- Какъв е продуктивният вариант?

 

- Аз съм за трети вариант и виждам много хора в България, които са го избрали. Това е устойчивото всекидневно производство на читав продукт и създаването на традиция, на увличането на други хора в тази посока. Те са надеждата ми, че България няма да се превърне в територия и население, че ще бъде там, където е сега, тоест в Европа, и че ще произвежда истински продукти, а не пушек.

 

Надеждата ми е, че все повече хора ще казват „не“ на това, което ни натрапва политико-икономическият модел. Все повече ще казват: „Няма да чакам десетилетия, че да свърша нещо читаво. За да не ме е срам, когато ми изпадат всички зъби.“ В това е моят оптимизъм./Преса/