Нана Гладуиш: Няма значение какво ти се случва - избереш ли да живееш, това променя всичко

Нана няма нужда от представяне. Телевизионен водещ. Човек с позиция. И енергия, която помита всичко след себе си. Професионален сървайвър от 2012 г., когато в ТВ ефира сподели, че вече е една от всяка 8-ма жена у нас с диагноза рак на гърдата.

Седем години по-късно откриваме Нана Гладуиш в перфектна форма и отрупана със задачи във Фондацията, която създаде от нищото, разви и доказа във времето - „Една от 8“. Мястото прилича на нея – ведро, светло, гостоприемно, много лично. Пространство, в което разговорът за рака е една идея по-поносим, а вярата в собствените ти сили - неизменен спътник в нелеката битка за живота.

Puls.bg седна на розовия диван на Нана, дни след като „Една от 8“ получи поредния чек на стойност 100 000 лв. от кампанията на Avon - „Мисията на Avon“. С мащабното дарение ще бъде продължена програмата „Бъди до мен“, създадена през 2015 г., в която екипа на Нана осигурява психологическа, юридическа, информационна и емоционална помощ на засегнатите жени и техните семейства, както и безплатни профилактични прегледи за рак на гърдата и специализирани сутиени за след мастектомия.

- Нана, дарението на Avon, е само един от поводите за нашата среща. Защото при теб човек пристъпва в онези трудни моменти, с тайната надежда, че ще вдигнеш брадичката му поне сантиметър нагоре. Как успяваш да запазиш тази твоя всепоглъщата енергия и да бъдеш вдъхновение?

Скоро се видях с близка приятелка от Израел – жена, която също се лекува, и ми каза: „Като атомна централа си“. Много често ми правят това сравнение. Не знам дали съм по-различна от останалите или съм по-луда от тях – човек трудно може да се погледне отстрани, но е факт, че съм енергичен човек. Човек, който непрекъснато, нещо върши – така съм научена от малка.

Първо времето, в което пораснахме беше такова, че непрекъснато бяхме навън. Много живи, шумни и щури деца – тичахме, викахме, смеехме се, крещяхме и плачехме едновременно, защото сме паднали и сме се ударили. Не като днешните – повече интровертни, по-често седнали, с таблет в ръка, по-често сами със себе си, отколкото с приятели, но такова е времето, в което живеем. Заедно с това от 5-годишна свиря на цигулка и това усилие, което съм положила през годините, ми е дало възможност да се изградя като активен и дисциплиниран човек. Такъв, който винаги има някакви задължения, но се е научил, че те трябва да му донесат и удоволствие. Защото това е неимоверен труд, в който ако не намериш удоволствието, не можеш да продължиш.

Така че това перпетуум мобиле, което съм развила вътрешно в себе си ми помага и в личния живот, и в работата – такава съм навсякъде. Тук в „Една от 8“ също – идвам първо за да свърша нещо важно, и по-важното – това, което върша ми доставя удоволствие.

Аз съм жена с рак на гърдата, която не бяга от диагнозата си, през всички тези години не съм си помисляла да се скрия далеч от жените като мен и от проблема. Не малко жени с рак предпочитат да не четат, да не се срещат с хора като тях, да игнорират проблема. Да го сритат в ъгъла - някак си да му обърнат гръб и щом не е пред очите им - той изчезва. Това не е моят начин – искам непрекъснато да съм сред жени като мен, да говоря за проблема, да помогна, ако мога. Важно ми е да има споделяне, подкрепа, смях, сълзи, защото във всичко, което се случва между нас, самата аз намирам собствените си стълбове, на които да се опра.

- Често с екипа на „Една от 8“ се включвате „на живо“ във Фейсбук и настроението Ви е заразително – тук мерите перуки, рисувате заличени от болестта вежди, споделяте проблеми, но никога не липсва усмивка. Повече приличате на клуб по интереси и нови приятелства, отколкото на място за взаимопомощ...

Подходила съм с цялата си душа към това място. Някак си във времето на мен съдбата ли, Господ или друга сила, ми даваше хората, от които имах нужда. Точните хора, в точния момент, близки до моята душевност и ценностна система. И се събрахме тези, с които можем заедно да вървим напред, в правилната посока.

Около мен има няколко човека, с които буквално си довършваме изреченията. Няма да забравя първата ни среща с Антонина - една от психоложките ни. По това време усилено търсех психолози, но винаги имаше някакво неразбиране и различие в ценностите. И тогава ми писа тя – с думите, че за нея като психолог и в същото време жена с рак на гърдата, би било изключително здравословно и буквално дар да й се даде възможност да помага на другите. Още с първия разговор по телефона плакахме, защото се разпознахме една в друга.

С повечето хора в екипа сме се срещнали така. Изобщо има неща, които е писано да ти се случат. Жужи също е клиничен детски психолог, освен това е жена с рак на гърдата. Мили, която се занимава с организационните въпроси, дойде при нас, защото майка й е с рак на гърдата и тя поиска да помага. А срещата ми с Вера определям като съдбовна. Вера от 17 години е с диагноза рак и срещайки я, съдбата отново ми направи подарък. 

Така мястото действително се превърна в клуб. Никога не съм го говорила за Фондацията като за офис, като място за работа. Идеята е, ако една жена се разхожда по бул. "Витоша" и ѝ се прииска да сподели, да поговори, да потърси решение на проблема си – ние сме тук.

- Не всички обаче сме еднакви – някои нямат твоя заряд и се свиват отчаяно в черупката си. Как успяваш да ги накараш да мислят за рака не като за присъда, а като за предизвикателство...

Много зависи от това да попаднеш на медицинския екип и хората, които да ти създават усещането за сигурност, надежда и психическа стабилност. Защото естествено, на първо място е лекарят – наскоро ходих на контролен преглед в Израел, където всичко се оказа окей, но само един показател беше леко завишен. Моята лекарка отсъстваше и за първи път ме пое друг специалист, който страшно ме подплаши. За нещо много дребно не успях два дни да си намеря място.

Тогава след лекаря идва семейството – поговорих със съпруга си, обадих се на две лекарки, на които вярвам, говорих и с жените във Фондацията... И се успокоих. Това обикновено е и пътят, когато чуеш нещо много стряскащо – трябва да намериш доктора или хората, на които имаш пълно доверие, и които понякога ще ти обяснят неща, които вече знаеш, но имаш нужда да чуеш пак и пак. Много е важно да има с кой да споделиш, изговориш нещата, но по правилния начин.

Затова на запад има много организации като нашата – с мисия и ценностна система да се движат по сигурните и научно доказани пътища. Защото много хора могат да говорят за билки, диети, хранителни добавки, лечители, дори и за личния си опит, който обаче е личен и на никой друг. И ако работи при този човек, то при друг може да не даде същите резултати и по-скоро ще обърка пациента, вместо да го насочи към правилното решение. Ние подобни неща не си позволяваме.

И не на последно място много е важно да попаднеш на хора, които обичат живота. На такива, които са осъзнали, че ти си част от собствения си път. Подобна психическа издръжливост се изгражда, но понякога сам трябва да потърсиш въпросните хора. Да положиш усилие, защото всеки сам гради съдбата си и участва в своето лечение. Наистина хората по пътя са много важни. Особено тези, които ще ти дадат импулс да продължиш.

- Линията на пречупване обаче е много тънка...

Гледната точка – тя е важна. Няма значение какво се случва в живота ти, в момента, в който избереш да го живееш – това променя всичко! Поставят ти диагноза – огромен проблем, момент на стрес и слабост, но ако ти избереш живота, а и ние, несъзнателно всички избираме да живеем, рано или късно разбираш, че това решение може да промени и диагнозата, и дните ти.

Така, че импулсът е много важен. Това е залегнало в основите на „Една от 8“ – да дадем емоционална подкрепа и импулс, но най-вече да покажем и конкретен пациентски път. Защото има медицински път – отиваш при доктора, той е много натоварен, но все пак ти дава правилното лечение, ще те включи в системата, ще ти назначи терапията, но след това се прибираш вкъщи и оставаш сам с мислите и страховете си. И тогава идват хората като нас, за да ти покажат как са се справили, да ти покажат пътя.

- Често след диагнозата рак на гърдата околните – семейство, близки, приятели, колеги, не знаят как да реагират. Някои отпадат по пътя, дали от страх или неразбиране, други нараняват без да искат. Защо?

Комплексно е, но смятам, че българинът е твърде суеверен. Някак си смята, че, ако се занимава с проблема на другите, ще го „лепне“. Предпочита да се дистанцира, вместо да се изправи лице в лице и да го реши.

Има хора, които пък не знаят как адекватно да постъпят. Случвало ми се е много интелигентни хора да ми се оплачат, че техни близки хора са с онкологично заболяване и не знаят какво да направят. Искат да им се обадят, но не знаят дали е удобно, какво да кажат, ами ако той си почива, да не го притесня... Твърде много обстоятелства и мисли се въртят в главите им... А човек просто трябва да е по-смел и съвсем простичко да каже: „Искам да те видя, кажи ми кога е удобно?“

Има, разбира се, и хора, които са егоисти. Особено важи за семействата, които се разпадат, когато болестта влезне в дома им. Има много примери за съжаление – две от най-честите причини за раздяла в семейството е смърт на дете и появата на онкологично заболяване. Защото има жени, при които проблемът се появява и е лесно решим – лечението отнема 8 или 10 месеца, и макар да носи своите неприятни последствия, все пак е време, което минава. За този сравнително кратък период семейството успява да се съхрани, въпреки диагнозата, стреса и промяната. В един момент жената остава без коса, без гърда, променена е от терапиите, емоционално е друга – раздразнителна, нервна, сприхава, което е много трудно за всяка връзка. Но когато борбата с проблема продължи твърде дълго – години наред, има хора, които не издържат и си тръгват. Това се случва обикновено при хората с подчертан егоизъм, защото в един момент просто си искат свободата и казват: „Да, де, но аз съм здрав. Моят живота също си върви...“

- Може би близките на жените с рак също имат нужда от подкрепа?

Така е - близките също имат нужда от подкрепа. Защото винаги говорим за пациента – той естествено е в центъра на събитията, но около този център има и други хора. Съпруг, родители – има много случаи, в които майки и бащи на пораснали деца не знаят как да реагират правилно, страхуват се, притесняват и объркват детето си, вместо да му бъдат подкрепа или пък срещам често дъщери, които са много по-психически нестабилни от майката, която се е разболяла.

Затова е много важно близките да участват в процеса – да отидат с жената до болницата, да бъдат с нея на терапия, да ѝ помогнат да си обръсне косата, ако щеш. Това е част от нейния живот. Когато тя дойде при нас, ще сподели, ще се посмеем или ще поплачем заедно, ела с нея и ти – виж я в тази среда. Понякога се случва така, че повече говорим с мъжете на жените, които ни търсят, защото пациента е тотално объркан и не знае накъде и как. И хората, които поемат инициативата за изследвания, срещите с лекарите са всъщност близките на пациента. Години по-късно сама видях, че диагнозата ми се е отразила и на съпруга ми, и на детето ми. Въпреки, че съм смятала, че правя нещата както трябва и всичко върви гладко, но под повърхността има неща и процеси, които тогава не съм ги помислила и разпознала.

Колегите и приятелите също са ключов елемент в цялостната картина. Имаме брошура със съвети към тях как да реагират, ако тяхна близка е с диагноза рак. Нещата са изключително простички и човешки, но в ситуация на стрес човек се стъписва. Да напазаруват или да сготвят нещо... Какъв е проблема да кажеш: "Сготвих ти мусака, защото днес си на терапия, довечера ще ти я донеса, ти си почивай!" Или пък да облекчат съпруга и да придружат жената на терапия, вместо него. Какъв е проблемът на един близък човек да си вземе почивен ден и да го направи?

 - Новото дарение от 100 000 лв. на Avon, вече е при Вас - то ще продължи програмата „Бъди до мен“. Какво се случва реално на терен?

За четвърти път Avon ни даряват сумата от 100 000 лв. Признавам си, че преди години, когато създадох фондацията, бяхме само аз и семейството ми – сами я подкрепяхме финансово и я развивахме. Хората не я познаваха и даренията не полетяха към нас. Още в началото заявихме, че искаме да правим нещата по правилния начин, който хората на запад вече са открили и знаят, че работи. Пътувам много по света, посетила съм не малко подобни на нашата фондации и реших, че ще направя точно тази „Една от 8“, черпейки от примера на най-добрите.

И когато от Avon ми звъннаха с предложение за съвместна работа, си казах хубаво, но те са толкова голяма компания - правят профилактични прегледи, а ние пък работим с пациенти... Дали толкова голяма корпорация може да се разпознае в нашите ценности. Говорихме много – първата ни среща беше няколко часа, последваха още срещи и в един момент те се убедиха, че ние наистина работим много и се припознаха в нас. Взаимно видяхме, че имаме еднаква ценностна система.

Стиснахме си ръцете и направихме съвместна програма, която да затвори кръга – от профилактиката до грижата за пациента във всяко едно отношение. И в един момент партньорството ни с Avon се оказа безценно, защото имаме и други дарения – малки, по-големи, с условия или без, за различни проекти, които също са ценни, но подкрепата, която получаваме от тази компания генерално ни помага за всички базисни активности, които правим - индивидуалните консултации с пациенти, практическите консултации, профилактичните прегледи с Розовия кемпер, осигуряването на безплатни специализирани сутиени след мастектомия, протези, тюрбани и перуки. Изобщо затворихме целия кръг на извънболничен съпорт, който заслужава пациента у нас.

Без Avon щяхме да работим на парче, а така планираме и работим спокойно. Защото ракът няма почивен ден и пациентите не могат да чакат определено събитие, за да им се помогне. Тяхната битка е днес и сега!

 - Междувременно две момчета преплуваха българските езера във Ваша подкрепа. Щура идея! Ако, ей сега, почувствам вътрешен импулс, че искам да помогна, да съм съпричастна към Вашата кауза – как мога да го направя?

Много от нашите доброволци са хора с проблем като нашия. И с времето сме си станали много близки. Те сами ни търсят и искат да се включат, когато има конкретен повод. Разбира се, има и хора, които нямат диагноза, но се обаждат и питат с какво да помогнат. Обикновено това са близки на жени с рак. Идвали са хора, които практикуват йога, младежи, които са организирали сами благотворителни базари с ръчноизработени бижута и ни дават събраните средства. Така че има много начини, въпросът е човек да иска да направи нещо добро. И да е достатъчно упорит в желанието си, за да се случи това доброволчество. Защото много хора имат импулса да направят нещо, но си остават с него. Важно е да реализираш импулса! Ето ги двете момчета, които решиха да преплуват българските езера в наша подкрепа. Кой да се сети? Но те го предложиха и го направиха. /puls.bg