Дупнишката Мадона Сашка Васева откровено: Трябваше да умра на 46 години, останах жива, но с цената на зрението си...

Сашка Васева е сред легендите на поп фолка. Зад гърба си има десетки хитове като „Левовете в марки”, „Не мога да те забравя, Георги”, „Инфлация и любов” и др. Малцина обаче знаят, че Васева е учителка по образование. Певицата е завършила „Предучилищна педагогика” в Благоевград, но любовта й към музиката я кара да хване микрофона веднага след промените през 1989 г. Родена е в Дупница на 12 октомври 1966 г. Омъжена е за бизнесмена Христо Бакърджиев, от когото има две деца – Христо-Никола и Христина-Елена. Ето какво споделя за "Уикенд" певицата. 

- Какво си пожелахте навръх рождения си ден? 

- Пожелах си да имам цялото благословение от Господ. Каквото той реши да изпрати за мен, това да ме стигне и това да бъде. Аз съм силно вярващ човек. 

- Каква беше изминалата година за вас в личен и в професионален план? 

- Нямах някакви специални изяви и големи концерти, с една дума - нищо сериозно не ми се случи. Чакам да намеря човек, който ще инвестира в мен, за да правя изкуство. Искам да правя нови песни. В днешно време обаче записват тези, които успяват да намерят средства. В личен план се занимавам главно с децата. Синът ми Христо-Никола беше абитуриент, после започна да се готви за изпити по медицина, но отложи кандидатстването за догодина. Реши, че иска да поучи още няколко месеца, за да изкара висок успех и да влезе държавна поръчка, да не следва платено. Медицинският университет е на една крачка от жилището ни в София, така че ще има всякакви удобства да учи на спокойствие. В момента си търси работа, защото не иска да стои така. Още не е измислил какво точно ще прави, но ще реши. Дъщеря ни Христина-Елена е шести клас. С нея се мъчим да учим, да решаваме задачи и пишем домашни. Обича да чете, но повечето се вълнува от гримове, лакове, червила, екстеншъни. Ама от кой да види (смее се – б.а.). Като майка си е. Аз все пак не съм толкова суетна, колкото си мислят хората. Христина-Елена много държи на външния вид и на себе си. В нейното шкафче има повече гримове, отколкото в моето. Момиче е все пак, няма да се вълнува от колички и пистолетчета. 

- Имате ли незабравим рожден ден? 

- Обичам всичките си рождени дни, защото съм родена през есента – любимият ми сезон. Свързвам 12 октомври – рождения си ден, със зимнината, която родителите ми приготвяха в Дупница, където израснах. Хората погрешно смята, че съм от Ресилово. Това село бе избрано от мъжа ми Христо, за да живеем. Той купи къща там, която направихме като вила. Иначе имахме стара къща. Баща ми сега поддържа вилата, но моето детство мина в Дупница. От тогава в съзнанието ми се е запечатила миризмата на лютеница, на различни видове сладка от сливи, круши. За празника ми винаги имаше зимнина. Цялото мазе пълнехме с буркани. Иначе рождените ми дни минават не особено пищно, защото аз съм скромен човек. Това го видяха и зрителите на „ВИП брадър”. Около мен няма изцепки. Наскоро четох, че съм щяла да вземам голяма германска пенсия, което не е вярно. Така и не станах немски гражданин, макар че съпругът ми е. Отказах да съм немски поданик още навремето от родолюбие. Значи няма как да взема немска пенсия. 

- Не останахте в Германия... 

- В Германия съм живяла около 20 дни, когато се роди сина ми. После се прибрах в Дупница. Но не можеш да затвориш устите на хората. Още като се омъжих за Христо се говореше, че съм го направила заради немския паспорт. А не беше така. Децата ми са немски граждани, но аз не съм. За съжаление няма как да вземам пенсия там. Не се показах като прагматична жена, ама любов към родината – какво да правиш?! (смее се – б.а.) 

- Какво е отношението ви към подаръците? Казвате ли на близките си какво искате за рождения си ден или обичате изненадата? 

- Да, казвам им, ама не слушат (смее се). Казах, че искам „Порше”, нов модерен клип, заснет с хубава техника... От феновете си искам много любов. Изпращам на всички любов и искам и аз да получа любов. 

- Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ти? 

- Най-тежките моменти са свързани с раздялата с най-близките ми хора – майка ми и брат ми, които починаха без време. Бог да ги прости! Най-хубавите моменти са два – раждането на децата ми. Много е хубаво да даваш живот, да прегърнеш пеленаче, което си създал. Отглеждането на децата също не е лесно, но пък съм се чувствала благородно, когато не съм спала от грижа по тях. 

- Притесняват ли ви годините? 

- Не, изобщо не ме притесняват. Няма какво да ги мисля. Каквото е писано, ще стане. Силвия Кацарова намери любовта на над 60-годишна възраст. Дай, Боже, всекиму! 

- Как виждате себе си след 5 или след 10 години? 

- Да съм жива и здрава, да гледам внуче, защо не. При всички случаи ще бъда щастлива. Човек трябва сам да си кодира хубавите неща, които иска да му се случат в живота и аз непрекъснато го правя. Ще мога да пея, независимо от зрението ми, което, уви, няма шансове да се оправи. 

- Вярвате ли в любовта или сте от хората, които смятат, че тя съществува само в киното и книгите? 

- „Вярвам в теб, любов, и да няма път дори...” (запява – б.а.). Разбира се, че вярвам – аз съм човек на изкуството. Но една омъжена жена може да признае само за една голяма любов и тя винаги е свързана с мъжа й. Другите любови се забравят и не се броят. Така и трябва. 

- Предопределена ли е съдбата на човек? Вие самата усещала ли сте намесата й? 

- Да, дори се усещала, че съдбата може да се променя, но не от нас самите. Усещах, че на 42 години трябва да родя дете. Това беше много важно за мен, за да удължа живота си. И направих всичко възможно да се появи Христина-Елена. На 42 години раждането беше рисково. Преди това бях посетила астролог, за да видя как ще протекат нещата. А преди този астролог, бях ходила при няколко гадатели и те твърдяха, че ще умра млада, само на 46 години. Родих второто си дете с голямо желание и удължих живота си, защото си дадох сметка, че децата ми трябва да растат с майка. Но ми се даде друго изпитание. На 46, когато трябваше да си отида от този свят, почнах да не виждам с едното око. И ето как стана това. Отидох за участие в една телевизия, а снимките бяха в мазе. Обаче хлопна някаква врата и за половин час останах заключена и на тъмно. Имам фобия от затворени пространства и много се притесних. Когато излязох на светлина, окото ми беше синьо, защото бях получила вътрешен кръвоизлив от стрес и напрежение. От тогава започнах да си губя зрението. Мислила съм дълго по темата. Ако не беше този кръвоизлив, щеше да ме тресне инсулт и наистина да финиширам живота си на 46 години. Не обърнах внимание на случилото си и късно разбрах, че е трябвало да отида на лекар, да пия лекарства, които да разбиват съсиреците и т.н. Ако го бях направила, зрителният ми нерв нямаше да се запуши и нямаше да атрофира както стана на по-късен етап. На 46 ми бе писано да умра, но аз чух в едно мое притеснено състояние Бог да ми казва: „Ще останеш да живееш”. Така и стана. Останах заради децата си на земята, дори и с повредено зрение аз съм им нужна. Вярно, сега ми е по-трудно да живея, защото не виждам, не чета, не шофирам вече, но съм до сина си и до дъщерята. Те са щастливи, че имат майка. Иначе щеше да им е тежко да растат сами. 

- Но защо сте убедена, че е трябвало да си отидете млада? 

- Всички пророчества сочеха, че на 46 години ще свърша живота си. Е, останах жива, но платих с цената на зрението си.